Засягам една много лична тема. Но явно много наболяла. Не се страхувам да говоря за това и ще се радвам историята и думите ми да бъдат от полза на някой, който преминава през това. Мисля, че понякога просто имаме нужда да чуем сходна съдба и коментар по даден проблем, за да променим нещо. Защото може да се окаже, че точно това ще ни донесе подкрепата и куража, от които сме имали нужда, за да продължим напред. И да преминем към момент, в който да се чувстваме спокойни и удовлетворени от живота.

Моята история с паник атаките започна доста отдавна, по време на следването ми в университета. Докато траеше поредната изпитна сесия, нещо в мен се пречупи. Усещах, че нещо се случва, усещах, че не се чувствам добре, че не се чувствам себе си. Не правих нещата, както бях свикнала да ги правя преди. Променях се. В един момент просто се почувствах заобиколена само и единствено от страх. Не просто страх. Страхове.

Всъщност тези страхове за мен не бяха просто страхове. За мен бяха движеща сила в ежедневието ми. Те определяха начина, по който се чувствам, начина, по който върша ежедневните си зъдължения и всичко, което правя. В момента го пиша и си мисля – как допуснах страховете да определят начина ми на живот?

Причините при мен явно са били доста комплексни, защото нямам точен отговор какво провокира всичко това у мен и по този ужасен начин натовари крехката ми тогава психика. Все пак ако трябва да го формулирам бих се спряла основно на напрежението покрай взимането (и съответно невзимането) на изпити и като цяло целия процес на обучение, свързан със срокове, пациенти и т.н.

Една конкретна случка преобърна целия ми свят тогава и наруши баланса в живота ми. Четяща поредната тема за изпит, бъдейки сама вкъщи, реших да изпия едно хапче, което да облекчи коремни болки. Най-обикновено болкоуспокояващо. Преглъщайки миниатюрната таблетка, тя просто заседна. Задавих ли се!? Къде заседна? Къде отиде? Добър въпрос. Някъде там! Въпреки, че тогава вече познавах добре анатомията на тялото и следваше да знам физиологията на едно задавяне, мозъкът ми отказа да мисли и прие, че аз съм аспирирала въпросната таблетка, тя е запушила напълно дихателните ми пътища и ми остават броени минути живот. Съжалявам, ако звучи страшно или ужасно. Никога няма да забравя как се почувствах. Помислих си, че умирам. От задавяне. Опитах се да извадя таблетката (с кашляне и т.н), но всичките ми опити бяха възпряти от мозъка ми, който беше убеден, че съм необратимо задавена. Субективното ми усещане беше, че таблетката е там някъде, заседнала, в областта на гърлото ми. Просто стоеше. Като буца и не помръдваше. Буца, която ми пречеше да дишам, да говоря, да се движа. В последствие – да бъда себе си.

В отчаянието си, се обадих на бърза помощ, от където разбира се бях отлъчена, поради липсата на реална спешност, нелепостта на обаждането ми и наличието на каквото и да е симптоматика като цяло. “Супер, сега вече ще умра наистина”. Това си помислих. Паника. Паника. Рев. Учестено дишане. Отчаяние.

Не помня как се съвзех въпросния ден. Наистина. Явно е, че съм оцеляла. Някак си. Дни наред таблетката беше още там. Тя просто си седеше. “Заседнала”. Обзеха ме страхове. Че ще се случи пак. Че пак ще изпадна в това безсилие и паника. Че пак ще има моменти, в които усещам как сърцето ми ще изскочи от тялото ми. Беше ужасно. Просто ужасно. “Как ще пия хапче отново? Как въобще ще се храня?” Страхове, страхове.

Незнаейки тогава, че това са паник атаки, се опитах да обясня на всеки един лекар от голямото ми семейство, че имам заседнала таблетка на гърлото, и да запозная всички с моя много сериозен проблем, явно свързан с храносмилателната ми система. Или дихателната. Или някоя си система от тялото ми. Абе просто имах буца, заседнала на гърлото ми! Буца, която не трябваше да бъда там!

След като не успях да получа вниманието и грижата, които търсих (сега ми се вижда напълно разбираемо, но тогава беше на живот и смърт), се наложи по свое собствено желание да си направя няколко изследвания, за да докажа на всички, че имам сериозен проблем. Само да отбележа, че междувременно не ядях нищо, което може да ме задави отново и което не може да премине през “буцата, заседнала на гърлото ми”. Интересно звучи. Дни наред се храних само с течна храна. Междувременно имах още няколко пристъпа на отчаяние, учестен пулс и тотално безсилие, провокирани само от мисълта, че това може да се повтори и че мога да умра. Когато това се случеше, в главата ми имаше само една мисъл – къде се намирам и къде е най-близката болница, в която да бъда спасена. За мен и изпляскалата ми тотално тогава психика, беше невъзможно да излизам, да пътувам, и като цяло да правя нещо различно от това да стоя вкъщи и да се самосъжалявам. Не исках да напусна комфортната ми зона. Стоях си и се страхувах.

Изследванията минаха добре. Но аз не бях. Преминах преглед при гастроентеролог, направиха ми обстойно образно изследване на храносмиланата система. Всичко изглеждаше добре. Не намериха хапче, нямаше и буца. Те не го виждаха, но аз го чувствах. Беше там. Заплетено някъде около гърдите ми. Пречеше ми да дишам. Пречеше ми да живея.

Тогава не осъзнавах колко е важно психичното здраве. Колко е важно просто да бъдеш спокоен. Трябваше ми много време и търпение да потърся помощ. Да осъзная, че проблемът може да е в главата ми. Да прекъсна тази връзка, която страховете задвижваха в тялото ми.

В крайна сметка стигнах сама до извода, че има моменти, в които просто можеш да си помогнеш сам. Колкото и да е трудно. Колкото и невъзможно да изглежда. Заслужава си. Само заради спокойствието, което ще настъпи, когато паниката и страховете ти те напуснат.

Няколко извода, до които ми трябваше време за да достигна и няколко похвата, които ми се искаше да знам тогава:
1. Това е паник атака – не е сърдечен удар, макар че понякога прилича. Дишай дълбоко и спокойно, ще мине. Временно е, след малко ще се почувстваш по-добре.
2. Дишай дълбоко! Още по-дълбоко! Колкото по-добре контролираш дишането си, толкова по-малко вероятно е да ти се случи нещо негативно.
3. Мисли! Не за страховете. Мисли за нещата, които правеше преди. За красотата, за възможностите. Не позволявай на страха да развали плановете ти и да те отдалечи от мечтите ти.
4. Фокусирай се върху нещо любимо, което може да ти е отдушник.
5. Споделяй, потърси помощ. Няма нищо срамно, нищо страшно. Това е често срещан проблем при забързания начин на живот, който водим.
6. Помисли за причините, които са довели до тук и които те карат да се чувстваш така. Елиминирай ги! Отърви се от всичко негативно и всичко, което не е на мястото си. Всичко онова, което те отделя от душевния ти мир и спокойствие.
7. Прекъсни връзката със страховете. Това са просто страхове. Те не определят живота ти! Могат само да определят начина, по-който се чувстваш и начина, по който да мислиш. Отпрати ги завинаги и не им позволявай да спрат развитието ти и да те отделят от мечтите ти.

Отпрати страховете. Те са тези, които те карат да мислиш, да фантазираш, да се чувстваш безпомощна и безсилна. Те задвижват паниката и тревожността. Не се страхувай. Всичко ще е наред!

Ако си преминавала или преминаваш през нещо подобно, бъди силна – НЕ СИ САМА!