На пръв поглед са толкова нежни, крехки, милички, беззащитни. Такива са. Но са и толкова палави, диви, непредвидими, безстрашни. Знам, че не само те са такива. Знам, че е нормално. Знам, че се израства. Знам, че след време ще се обърна назад и ще ми липсва. Или пък не. За онзи трепет говоря. Който държи косата ти изправена, когато виждаш наближаваща към децата ти опасност. Но я виждаш само ти. Децата не я виждат. Викаш, силно. Казвам им “не”, те винаги чуват “да”. Чудиш се накъде да тръгнеш. Кой да спасиш първо. Имаш сили, но нямаш време. Вече посоките са три. Страхотно е да броиш до три. Три е любов. Често броя до три и на обратно. Та това е вечната класика.. “Имаш точно три секунди да спреш! Три, две ..” и преди да си казал заветното “едно” няколко чифта очи поглеждат умно срещу теб, изкрещяват го вместо теб с широка усмивка и започват да бягат. Не за спорта. За беля. Понякога малка, понякога голяма. С ясното съзнание. Но с неясна развръзка. Това са моментите, в които се чувствам най-безсилна. Съзнанието ми буквално прегрява от мисли как да постъпя и какво точно да направя, така че никой да не е застрашен. Това е и най-голямата ми умора. Емоционалната. Постоянният щрек. На тръни. На шипове. Направо на бодили. В очакване на поредната изненада и на поредната “загадка”, която трябва да разреша, за да приключи благополучно поредното палуване. Бягане – няколко умалени версии на Юсеин Болт – с цялата си енергия, приоритетно към улици, коли и други опасни субекти, с никакво чувство за самосъхранение. Катерене – отглеждам Тарзан.. и брат му. Скачане – напред, назад, в дупка, в басейн с дрехи, в кошарата на бебето (за да се събуди само̀, нали..) Не говоря само за престоя на морето. Отдавна не мога да се трогна от нарисуваните и издълбани арт инсталации по стените вкъщи, разпукания монитор, да намирам обувки във фурната, колички в обувките, да няма нито един здрав корниз с прилежащото му перде и цялостно нищо здраво.. и цяло. Но това се нещата, които предпочитам, пред това да чуя, че са опитали да избягат (неуспешно) от детската градина, на която до скоро ходиха. Е, предпочитам да не вадя прилежно прибрани в устата на бебето трева, брошура, желирани бонбони и др. Чудя се дали това е рискът да възпитаваш “будни” деца. Които на три години питат колко е часът, кой ден е, какъв е планът за деня. Които имат невъобразимо любопитство, компетентно мнение за всичко и обичат ежедневно да намират решения на всевъзможни “проблеми”. Въпросите летят към нас, родителите. Всеки ден, по цял ден. От простички обяснения за нещата от живота, до фундаментални физични взаимодействия (от които понякога си нямам и понятие). Това ме радва. Хем искам да подклаждам това любопитство, хем ми се иска малко повече да ме чуват. Иначе много слушат. Но не чуват. Мога да крещя във всички тоналности. Уви, възпроизвежданите от мен мелодии все достигат до грешните уши. Отказала съм се от викането. Освен ако не е в момент на тотално безсилие, в което не искам да бъда чута, а просто това би бил начинът да се освободя от натрупаното напрежение. Егоистично, знам. Но когато ежедневно пренебрегваш някоя базисна своя нужда в името на една свята кауза, наречена дете, понякога можеш да си позволиш да си егоист. Нали.. Или пък може би не. Зависи от потребността и възприятието. Последният път, в които виках “за спорта” беше точно преди да тръгнем за морето. Бях в хола. От детската стая се чуваше силно резониращ рев, от който кънтеше дограмата в целия апартамент, причината за който беше гладно бебе. От банята се чуваше не по-малко дограма-застрашаващо непрестанно повтарящо крещене “готова съм”, а последният опит да чуя мислите си беше заглушен от блъскането на третото дете с един декоративен дървен чук по пластмасовата ваничка на бебето, чиито звуци по спомен кореспондираха с професионален къртач (висок клас, да). Е, покрещях си. Да, по-добре ми стана. После всички бяха нахранени, измити, “обезчукени”.
Да се върнем на снимката. Още сме тук. Край морето. Обичайните неща. Водата е солена, пясъкът безвкусен, а светът шарен. Този, заобикалящият ни, имам предвид. На моменти съм доста изумена и малко притеснена. Може би леко разочарована. Не от моите деца. Но амбицирана. И по-сигурна от всякога само в едно. Че искам да ги възпитам. Просто да ги визпитам. Не да имат. А да знаят и да могат. Да уважават. Хората, храната. На обноски. Да дават път. Да помагат на хора в нужда. Да бъдат добри хора. Достойни хора.
