Миналият уикенд започна по може би най-обичайния начин. Беше светло, виждах го през клепачите на очите си, които се опитвах да отворя. Звукът от чукането с гумен чук по паркета няма как да го объркам. Но не беше чук. Малки крачета са, бягащи на ситни крачки на проверка към спалнята ни. На кой – мога само да гадая. Беше синът ми. Големият. Кога се роди шепичка любов, кога започна да бяга. И да говори. Идваше да ми каже, че не може да си пусне водата, за да си измие ръцете. Пропуснах речта, в която се опитвам да му обясня, че искам да се завия през глава и да спя като пън (да сe разбира: лягай си, рано е, дори кокошките спят), и се насочих към бебето, което по стечение на обстоятелствата тъкмо започна да плаче. Може би по-шумният от обикновено спринт го беше събудил. Честно казано не мислих за причината, беше и без значение. Просто исках да му дам биберона и да го сложа да легне. За да легна и аз. Когато отидох в стаята му, заварих едно сладко мишленце, седнало в кошара. Пак си го помислих – кога се роди шепичка любов, кога започна да сяда. Моменти на благодарност. Все още не знаех кой ден е, колко е часът, но поне вече знаех къде съм. При опита си да го сложа да легне, малкият се изпъна като струна и закрещя. Плановете ми се усуетиха. Добро утро! Току що моят ден започна. Топлото ми легло щеше да почака неопределен брой часове докато се срещнем отново. Без да се оплаквам, но тази среща я копнея все по-често.
Закуска на единия, втория, третия. Оказа се, че е почивен ден, направих такава и на баща им (делничните дни излиза доста рано). Направих си кафе. Изпих го. Права. Но все пак опровергах любимия ми лаф за майчинството “станеш сутрин – направиш си кафе, седнеш вечер, изпиеш го”. И така вече беше станало време за едно малко чудо.
Не помня от кога не бях оставала сама. Имам предвид без отговорности. На дневна база. Очите ти да не шарят на сто посоки, съзнанието ти на повече, да си на щрек във всяка секунда. И мислено да броиш. Вече до три. Не е лошо. Уникално е! Мечтателско и мило. И винаги в час с математиката. Обичам ги. Най-красивата емоция са. Да, майките, които обичат да си почиват (понятието почивка е субективно в майчинството) също обичат децата си.
Просто, за да съществуваш правилно като човек трябва успяваш някак си да презареждаш. Умората се натрупва. И физическата, и онази другата. Емоционалната. Е, друг е въпросът каква ти умора от бутане на количка и пиене на кафета по цял ден, но да, явно има от къде. Иначе е вярно. Децата сами се гледат. Два пъти в седмицата за около 30 секунди. В останалото време понякога се изморявам и си го признавам. Знам, че който чете това ме разбира.
И така останахме сами. С мислите си. Наблегнахме на личностните мисли, не на родителските. Поне се опитахме. Защото понякога това може да се окаже трудно. Копнееш за няколко часа истинска почивка, време за себе си без деца и като настъпи заветният момент го прекарваш в разговори за децата и гледаш заобикалящия те свят и си казваш “това колко би харесало на децата”, “ако децата бяха тук колко щяха да се радват”, “ей къде са децата да видят това”. Чак се замисляш защо въобще си ги оставил, а не си ги взел с теб.
А, да. За да си починеш.
Първоначално при “раздялата” идва моментът, в който не знаеш точно от къде да го подхващеш, когато си без деца. Онзи кратък момент на бъг. Бъг – програмна грешка. Организмът ти не може да асимилира, че в дадения момент нямаш отговорности (за децата). Все едно току що си излязъл от двумесечен престой в пещера и като погледнеш слънцето и света се чудиш точно на къде да погледнеш. Опитваш се да се държиш нормално, но все пак се чудиш дали не изглеждаш нелепо отстрани. Така де, момент на адаптация. С поглед към нови приключения. Като личност, а не като родител.
Пътувахме. И по принцип пътуваме. Постоянно. При всяка възможност. Основно с децата. Научихме ги да са любопитни и да искат да опознават света точно като нас. Но сега беше различно. И не се обръщах назад в колата. И не мислих. Ваканция. За мозъка ми. Всеки разпуска по различен начин, хора сме. Най-честият ни сценарии включва четири гуми, много километри (и крачки), храна за душата, почти винаги с приятели, поне едно ново място, нова емоция, нов спомен.
Посетихме готини местенца, говорих си с приятелки без да бъда прекъсвана, ядох цял сладолед. И си купихме домашни домати от едно селце.
Такива могат да бъдат малките емоции и радости извън онзи приказен свят. Този на децата. И после ги прегръщаш още по-силно и вече знаеш, че наистина можеш още. Можеш повече. Да се отдаваш, твориш и бъдеш по-пълноценен родител.
Като този уикенд например. За който тепърва имам много да разказвам.
Пожелавам ви почивка. Под каквато и да размер, цвят, форма.
