Когато бяхме за първи път на море с децата, те бяха само две. Като за колко – друг въпрос. Беше си обичайното непрестанно, но сладко тичане в две посоки по плажа, но все пак да се чудиш на море ли си отишъл или на спортен лагер. Но си на плажа. И гледаш как другите родители връщат на притежателите им откраднати кофи, лопатки, гребла – поглеждаш към своите шезлонги, виждаш, че децата ти са домъкнали върху тях чужди кърпи, джапанки, чанти. К’во да правиш – връщаш, къде с усмивка, къде потънал от срам – гледаш да разминеш арест. Иначе до морето си мъкнеш както обикновено целия къщен катун, горе долу всичко без бойлера – седмица да го приготвиш, един ден да го натовариш, три да го разтовариш, и горе долу е станало време да се връщаш. Ама, нали, почивка. Беше, наистина.
Разлика с моретата тази година е голяма. Те. Децата. Вече са повече на брой от нас. Бойлерът все още си седи у вас, но стерилизаторът и други уреди, 2-3-100 куфара, колела, количка и целият катун пътуваха няколко часа до морето и добре, че изброените нямат тъпанчета. Защото нашите сдадоха багажа. Гласчетата им са толкова сладки и милинки. Просто засега тримата пеят в различни тоналности. И рязко и категорично отхвърлиха правилото на баща им, цитирам: “да реват по един едновременно”. Но нищооо! Морето е море, плажът – плаж, а почивката – мираж. Пясъкът не се е променил на вкус, само се увеличава броят на дегустаторите. Върху шезлонгите нямаше чужди вещи, проблемът бяха директно домъкнатите чужди шезлонги от съседни чадъри, прилежно суркани по пясъка до нашия чадър. И това само докато мигнеш. Решиш ли да смениш памперса на бебето, аха и децата ти са пренаредили цялата плажна ивица. И да се извиняваш и да не, и в двата случая хората те гледат в очите с вече дадена прошка – чудиш се дали е защото тъмните кръгове под очите ти излизат извън контура на огромните ти слънчеви очила или защото просто децата ти са безумно сладки и привидно всичко им е позволено. Привидно! Тайничко се надяваш да е второто, но за всеки случай следваш система, при която всеки ден си на различно място на плажната ивица с цел да не засечеш някой, чийто шезлонг е бил твоя собственост.. макар и за кратко. Но системата рязко ти издиша, защото още на втория ден ти се налага да ползваш термометър. Не за въздуха, за жалост. И махаш на морето за чао, точно както преди два дена си му махал за здрасти. И то само от куртоазия. Защото ти е все тая за него. На дневен (ежедневен) ред ти е нещо далеч по-важно. Най-важното.
Но все пак си човек. Майка. Имаш чувства и емоции. Това голямо лоби ти се струва тясно и ти идва или да крещиш или да се завиеш през глава, но нито едното не го можеш. Ало, имаш отговорности. И даваш пример на три деца. Две, от които разбират и попиват всичко. А и не е нужно. Развалили са ти се плановете – развалили, голяма работа. Трябва да бъдеш благодарен за това, че въобще си имал такива. И съм. И затова се усмихвам. Защото знам, че след едно, идва друго и следващо. И за плановете и за пътуванията. И за изпитанията и предизвикателствата, които ни поставя живототът.. като хора, като родители. Точно в разрешаването им се крият толкова много смелост и издържливост, пред които дори и не сме предполагали, че ще бъдем изправени. И всеки следващ път вървиш към изпитанието по-уверено и благодариш за поредния научен урок.
Знам, че на тази снимка много й отиваше заглавието “перфектната семейна почивка на перфектното място” (може би ще му направя ревю), но нищо не е такова докато самият ти не си определиш своите граници на съвършенство, които тайничко да си гониш и които напълно да удовлетворяват твоята действителност и никоя друга.
3 е любов.. и в лобито, и вкъщи.
