Поседнала.
С кафенце в ръка.
Широка, отпочинала усмивка.
С подредена и чиста къща.
Сготвена вечеря.
Спокойно, седящо в количка бебе.
И креативна мисъл в бистрия ми ум.
Реалността не е далеч. Тя и Луната не е. Науката напредва. Светлинните години не са това, което бяха.
Посядвам. Понякога. Кой кара кола прав??
Кафето го пия айс .. принудително. Благодарна съм, че все пак го пия – къде изгрев, там и залез. Обикновено не го държа, защото ръцете са ми взети (поне от 2-3 деца)
Усмивката ми е широка и наистина е отпочинала, за разлика от мен самата. Мисля, че ако заспя дълбоко, ще се събудя септември, а ще стана от леглото към декември. Тогава е зима и е студено. Тъй че бих го отложила за догодина.
Къщата ми е подредена от децата. Иначе казано – декорирана абстрактно. Преди се впечатлявах, че вадя мръсни чорапи от фурната и бравите са пълни със стотинки, сега започнах да гледам с други очи – оценявам спестяванията на децата и функционалността на новия кош за пране.
Къщата е чиста. Отглеждаме си мравки, вероятно скоро и друг вид динозаври.
Вечерята винаги е приготвена. Може понякога да е една замразена франзела. Но е размразена с любов. Всеки стъклен буркан разнос от тук оттам е добре дошъл. Любовта е грижа. А грижата – манджа.
Бебето е спокойно. Милото живее в джунгла. Разходката с количката е глътка спокойствие за него. Е, понякога децата му развяват перчема, засилвайки количката, представяйки си вероятно, че е болид във формула 1. Но се успокоявам, че и Маугли е живял в джунгла.
Умът ми е бистър! Иначе как щях да напиша всичко това.
Просто исках да споделя колко е хубаво!Хубаво е! И много много забавно!
Не си сама в тази забава
