Усмихвам се. Непринудено. От сърце.
Да, има си моментите.
Обикалям си среднощно по пижама – стъпвам със затворени очи по отдавна отъпкани пътеки.
Липсва ми сънчо. Да дойде от горица, или от където и да е.
Да си хапна седнала. Не че е лошо в поза щъркел – на един крак, с бебе на другия. Хубаво е.
Понякога се чудя с какво е заето съзнанието ми в момента.
Знам ли достатъчно?
Забравила съм отдавна цикъла на Кребс.
Сега знам повече за цикъла на живота.
И какво става, когато нямаш цикъл.
Знам и къде е онази синята количка.
Къде е розовата книжка.
Къде има чисти чорапи. По възможност чифт.
Станах майка и се научих да ценя. Научих се да търся красотата в малките неща. Да оценям всеки миг. Не само с децата. Дори разходка сама в асаньора. Кратко е, ама си е моето време. Но пък е хубаво да се облегнеш и на човека до теб. Дори да му помрънкаш. Защото можеш, или защото имаш нужда.
Такова е майчинството.
Шарено е.
На моменти трудно. Не че някой е обещал да е лесно.
На моменти е забавно.
После си поплакваш.
Усмихваш се.
Благодариш.
И винаги се радваш на света. Онзи, който създаде ТИ. За някой, който да целуваш за лека нощ, дори и да знаеш, че твоята може да не е такава
