Събудиха ме в 6.
Единият продължи да спи. Аз нямах този избор. Нито възможност.
Направихме банички по тъмно.
Пишейки го, се чудя от къде съм имала сили.
Станало е време за зъбки, лице, обичайната рутина.
Закуска. По няколко пъти.
После им оправях им гардероба.
Прескачах прането и купчините с дрехи.
Умишлено. Четвъртък не е ден за пране.
Никой ден не е всъщност 
Преоблякох ги по 10 пъти. Обичат да играят с вода.
Забърсвах, попивах, обикалях с прахосмукачка.
Нареждах, пререждах, подреждах.
Прескачах и отлагах.
Някак за да оцелея.
Стъпих на лего. И не само. И на отвертка. Еднакво отрезвяващо.
Готвих. Опитах да запиша някои рецепти.
Планирах – хранения. Излизания. Спанета. Онези дребничките неща, които уж са рутина, а изискват мисъл. И енергия. И време.
И да. После време часовникът ми изписа “Ти успя! Стана права!”. Изсмях се. Що за парадокс. Тъкмо бях седнала.
Разхождах, пазарувах.
Разказвах за дъжда. После за слънцето.
Пях, танцувах.
Вече беше станало време за къпане.
Преди това отново за хранене. И сервиране, отсервиране. И други. От онези, които понякога ти идва да си ги спестиш.
Търсихме перфектната температура на водата и любими играчки за под душа.
Миейки пяната от косите си мислих за поредния ден, който преминава в състезание с времето.
Преди си мислих, че дните са по 24 часа. Не им вярвам. Някой път са дълги като седмица.
И парадоксалното е, че все не стигат. Сякаш за нищо. И всичко се трупа. За после, за утре. За някога.
И четох книжки. За лека нощ.
Надявайки се наистина да бъде такава.
Иначе да. Просто майка.
Гледаща деца по цял ден.
Нито се хваля, нито се оплаквам. Споделям. Из майчинството. Такова, каквото е. Неперфектно, но красиво и мечтано.
НЕ СИ САМА! Справяш се страхотно.
